Решение по адм. д. № 8438/2025 г. на ВАС

Производството е по реда на чл. 208Чл. 208. ⚖️ Практика (7) На касационно оспорване изцяло или в отделни негови части подлежи първоинстанционното съдебно решение. Касационни основания-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. А. А., гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощника му адв. Х. Василев, срещу решение № 24070 от 11.07.2025 г., постановено по адм. дело № 4792/2025 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3Чл. 209. ⚖️ Практика (27) Касационна жалба или касационен протест се подава, когато решението е: 1. нищожно; 2. недопустимо; 3. неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Право на касационно оспорване АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не е съобразил, че в закона няма изискване чужденецът да е пребивавал продължително време в страната предварително, а е достатъчно само да посочи адрес в България и да докаже осигурено жилище там. Не е отчетено от съда също така, че в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ не се изисква минимален предходен престой, а е необходимо само кандидатът да е влязъл законно и да е подал лично заявление, в срока на издадената му виза, което в случая е спазено. В представени по делото писмени бележки се развиват допълнителни съображения, че към момента на извършването на проверката от административния орган през февруари 2025г. вече е била изтекла издадената на чужденеца виза за дългосрочно пребиваване, поради което същият не е имал законово основание да пребивава в Република България. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на ново по същество, с което да бъде отменен процесния отказ за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България. Ответникът – директорът на Дирекция „Миграция“ – Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Терзийска, в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2Чл. 218. ⚖️ Практика (27) (1) Върховният административен съд обсъжда само посочените в жалбата или протеста пороци на решението. (2 ) За валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно. Доказателства АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211Чл. 211. ⚖️ Практика (429) (1) Жалбата се подава до Върховния административен съд чрез съда, който е постановил решението, в 14-дневен срок от деня на съобщението, че решението е изготвено. (2) Главният прокурор или неговият заместник при Върховната административна прокуратура може да подава протест до Върховния административен съд чрез съда, постановил решението, в едномесечен срок от деня, в който то е постановено. (3) Лицата по чл. 210, ал. 2 могат да обжалват решението до момента на влизането му в сила за страните по делото. Форма и съдържание на жалбата и протеста АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Е. А. А., гражданин на Република Турция, срещу отказ № 5364р-8157/05.04.2025г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, издаден от директора на Дирекция „Миграция“ МВР. С оспореното съдебно решение жалбата на Е. А. е отхвърлена. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, от данните по която се установяват следните правнорелевантни факти и обстоятелства: Със заявление от 08.11.2023 г. до директора на Дирекция “Миграция“ МВР турският гражданин от български произход Е. А. е заявил желанието си да му бъде предоставено право на постоянно пребиваване в РБ на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Заявлението е депозирано при спазване на изискванията на чл. 34, ал. 3 ППЗЧРБ - не по-късно от два месеца преди изтичане на разрешения срок на пребиваване. Към заявлението са приложени изискуемите документи, съгласно чл. 34, ал. 1 и чл. 35 ППЗЧРБ. По преписката е приложена докладна записка с peг. № 5364р-4135/17.02.2025 г. на полицейски инспектор в СИПАМ, съгласно която на 14.02.2025 г. при извършена проверка от служители на Дирекция "Миграция" МВР на адреса, на който турският гражданин е декларирал, че пребивава, същият не е установен там. От докладната записка става ясно, че в жилищната кооперация на въпросния адрес не са установени живущи, които да познават лицето. При тези данни директорът на Дирекция “Миграция“ МВР е издал атакувания пред първата инстанция отказ, с който отказва да предостави на турския гражданин от български произход право на постоянно пребиваване в РБ на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Според посочените в акта мотиви на административния орган, представляващи фактическо основание за неговото издаване, Е. А. е декларирал неверни данни относно адреса на пребиваване, тъй като представената към заявлението нотариално заверена декларация за предоставяне на адрес за пребиваване е съставена единствено с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденците в РБ, и получаване на разрешение за пребиваване, без реално адреса да се ползва от чужденеца. При така установеното от фактическа страна, административният съд е формирал правен извод за неоснователност на жалбата, като е приел, че атакуваният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, в частност нормата на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, и целта на закона. Така постановеното съдебно решение е неправилно. При изяснена фактическа обстановка, установена от събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до необоснован, а оттам и неправилен извод за неоснователност на депозираната пред него жалба. По данни от съдържанието на процесния акт, атакуваният отказ е издаден на изрично посочено в него правно основание чл. 10, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ. Съгласно тези разпоредби се отказва издаване на разрешение за /постоянно/ пребиваване в страната, когато чужденецът е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Следователно, за да може административният орган законосъобразно да откаже правото на постоянно пребиваване в една от двете хипотези, визирани в чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, е необходимо в административното производство по раздел ІІ ППЗЧРБ, а впоследствие – и пред съда, да бъде безспорно установено, че чужденецът е предоставил документ с невярно съдържание или че е декларирал пред органа неверни данни. Разглежданият случай не е такъв. Данните от приобщените по делото доказателства не сочат, че е налице умишлено деклариране на данни, които не съответстват на истината. Декларацията на чужденеца удостоверява неговото намерение и възможност за настаняване, а не показва текущото му местонахождение. Нормата на чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ дава възможност на чужд гражданин от български произход да кандидатства, стига да докаже българския си произход, и да отговаря на останалите изисквания на закона, което в случая е налице. Липсва законово изискване за предварителен продължителен период на пребиваване на територията на страната ни, преди получаване на правото на постоянно пребиваване, а е необходимо само кандидатът да е влязъл законно в Република България и лично да е подал заявлението, в рамките на разрешения му престой. Няма спор, че това е изпълнено от чужденеца. Настоящият касационен състав споделя тезата на касатора, че чужд гражданин от български произход може да получи разрешение за постоянно пребиваване без да е живял предварително в Република България, а съгласно чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, едва след получаване на разрешение за пребиваване възниква задължение за чужденеца да се установи в страната в рамките на едногодишен срок от издаването му, като в противен случай то подлежи на отнемане. Волята на законодателя е ясна и тя предвижда етапност в процеса на установяването, като няма изискване за пребиваване в страната в хода на висящата процедура след подаването на заявлението, поради което и чуждият гражданин не може да бъде санкциониран, затова че не е обитавал адреса преди да е получил разрешение за постоянно пребиваване в РБ. Административният орган е достигнал до необоснован извод за декларирането от чужденеца на неверни данни, тъй като декларирането на адрес при кандидатстване за пребиваване има за цел да гарантира, че чужденецът има осигурено място за живеене, но не го задължава да пребивава там преди да му бъде издадено разрешението. Още повече, заявлението на турският гражданин е подадено на 08.11.2023г., а проверката на служители от Дирекция „Миграция“ е извършена едва на 14.02.2025г., когато издадената на чужденеца виза за дългосрочно пребиваване тип „D“, валидна за 6 месеца, е била с изтекъл срок още през май 2024г. Чужденецът не е имал законово основание да пребивава в страната, а забавянето на производството повече от една година не е по вина на турския гражданин, поради което същият не следва да бъде санкциониран за това. В производството за предоставяне на право на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ няма регламентирано изискване чужденецът от български произход да пребивава в РБ в хода на административното производство и да обитава непрекъснато или постоянно посочения в заявлението адрес. Изложеното мотивира настоящият касационен състав да приеме, че в случая установените по делото факти не могат да бъдат подведени под хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, респективно, че при несъответствие на посоченото в отказа правно основание с установените по делото факти, оспореният административен акт се явява издаден при отсъствие на фактическо основание, поради което е и материално незаконосъобразен. По изложените съображения и установеното отсъствие на фактическото основание по чл. 10, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ за постановяване на процесния отказ, настоящият съдебен състав счита, че като е достигнал до извод за материална законосъобразност на атакувания акт, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната на първоинстанционния съдебен акт, предвид факта, че делото е изяснено от фактическа страна, следва да бъде постановен нов съдебен акт по съществото на спора – за отмяна на отказа на директора на Дирекция “Миграция“-МВР и изпращане на делото като преписка на същия административен орган за ново разглеждане на заявлението на Е. А. А., гражданин на Република Турция, от 08.11.2023 г., за предоставяне на право на постоянно пребиваване в РБ, при съобразяване с направеното в мотивите на настоящия съдебен акт тълкуване и прилагане на закона. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1Чл. 222. ⚖️ Практика (40) (1 ) Когато отмени решението, Върховният административен съд решава делото по същество. (2) Върховният административен съд връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, когато: 1. установи съществено нарушение на съдопроизводствените правила; 2. трябва да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно. Окончателност на касационното решение АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 24070 от 11.07.2025 г., постановено по адм. дело № 4792/2025 г. по описа на Административен съд София-град, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ отказ № 5364р-8157/05.04.2025г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, издаден от директора на Дирекция „Миграция“ МВР, и ИЗПРАЩА делото като преписка на същия административен орган за ново разглеждане на заявлението на Е. А. А., гражданин на Република Турция, от 08.11.2023 г., за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, съобразно дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Решението е окончателно.