В знаково решение, отменящо акт на по-долна инстанция, Окръжен съд – Пловдив внесе яснота по един често срещан, но все още спорен въпрос: кой носи финансовата отговорност за болнично лечение при прекъснати здравноосигурителни права? Решение № 246 по ВГД № 20255300502777/2025 г. категорично потвърждава принципа на личната отговорност, като възлага тежестта за плащане директно върху пациента, който не е изпълнил задълженията си към здравноосигурителната система.
Фактическа обстановка по казуса
Спорът възниква между „МБАЛ - Пазарджик“ АД и пациентът Г. Я. Ш., който е получил лечение в Кардиологичното отделение на болницата в периода 01.02.2024 г. – 08.02.2024 г. Стойността на предоставената медицинска помощ по съответната клинична пътека възлиза на 1 004 лева. Проверки в регистрите на НАП безспорно установяват, че към момента на хоспитализацията пациентът е бил с прекъснати здравноосигурителни права поради невнесени повече от три дължими месечни вноски.
Ключов елемент по делото е, че при приемането си в лечебното заведение, пациентът е подписал декларация за информирано съгласие. С нея той е бил уведомен за цените на медицинските услуги и изрично е декларирал, че е наясно със задължението си да заплати стойността на лечението, в случай че се окаже с прекъснати осигурителни права.
Първоинстанционният Районен съд – Пловдив отхвърля иска на болницата с мотива, че разходите би следвало да се поемат от бюджета на Министерството на труда и социалната политика. Въззивната инстанция обаче стига до коренно противоположен извод.
Мотивите на Окръжен съд – Пловдив
Окръжният съд отменя първоинстанционното решение като неправилно и необосновано и уважава изцяло иска на лечебното заведение. Мотивите на съда са ясни, последователни и се основават на няколко стълба:
- Пряко приложение на закона: Съдът се позовава на императивната норма на чл. 109, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), която гласи, че „Лицата с прекъснати здравноосигурителни права заплащат оказаната им медицинска помощ“. Тази разпоредба не оставя място за тълкуване и директно вменява задължението за плащане на пациента.
- Тежест на доказване: Въззивният състав правилно посочва, че хипотезата за поемане на разходите от държавния бюджет по реда на ПМС № 17/2007 г. е изключение от общото правило. Като такова, то трябва да бъде доказано от страната, която се позовава на него – в случая пациентът. По делото липсват каквито и да било доказателства ответникът да отговаря на критериите за социално слаб, поради което първоинстанционният съд е направил необосновано предположение.
- Значение на информираното съгласие: Съдът акцентира върху подписаната от пациента декларация. С нея се изпълнява не само задължението на болницата по чл. 86, ал. 2, т. 6 от Закона за здравето да информира за цените, но и се създава ясно договорно отношение. Пациентът е бил наясно с финансовите последици от своя здравноосигурителен статус и въпреки това е приел да получи услугата.
Анализ на съдебната практика
Решението на Окръжен съд – Пловдив е в пълен синхрон с утвърдената съдебна практика по подобни казуси. То потвърждава линията, следвана от други съдилища в страната, които последователно уважават исковете на лечебните заведения срещу пациенти с прекъснати права.
Приложимият в случая Критичен филтър за релевантност показва, че сравнението трябва да се прави само с дела, касаещи чл. 109 ЗЗО, а не с такива за надлимитна дейност или други спорове с НЗОК.
Така например, в Решение № 7586 по в. гр. д. № 20251100502222/2025 г. на Софийски градски съд, съдът също приема, че статусът на лицето към момента на лечението е определящ и съгласно чл. 109 ЗЗО то дължи заплащане. Подобно е и становището в Решение № 694/2023 г. на РС Пазарджик, което уважава иск на болница за предоставени услуги на пациент с прекъснати права.
Практиката, която отхвърля подобни искове, обикновено се основава на специфични факти, които не са налице в настоящия казус – например, когато се докаже, че задължението за внасяне на вноските е било на трето лице (работодател) или когато лечението попада в обхвата на друг ред за финансиране, който е надлежно доказан. В коментирания случай липсват подобни изключващи отговорността на пациента обстоятелства.
Извод и експертен коментар
Това решение е от изключителна важност, тъй като препотвърждава фундаментални принципи в здравното право и осигуряване.
На първо място, то е ясен сигнал, че статутът на здравно осигуряване е лична отговорност. Недобросъвестното поведение, изразяващо се в системно неплащане на здравни вноски, води до директни финансови последици за съответното лице. Съдът правилно отхвърля опита задължението да бъде прехвърлено към държавния бюджет без наличие на законови основания за това.
На второ място, решението подчертава критичната роля на информираното съгласие. Подписването на декларация, в която пациентът е запознат с цените и потенциалните си задължения, не е просто административна формалност, а ключов юридически факт. Той доказва, че пациентът е взел информирано решение и е приел условията, при които му се предоставя медицинската помощ.
В крайна сметка, отменяйки неправилния първоинстанционен акт, Окръжен съд – Пловдив защитава не само законния интерес на лечебното заведение да получи заплащане за извършената работа, но и внася правна сигурност в отношенията „пациент – болница“. Този акт служи като напомняне, че правата в здравната система вървят ръка за ръка със задължения, чието неизпълнение води до предвидими и законосъобразни последици.