През последните години заповедите на Министъра на здравеопазването за временна забрана на износа на определени лекарствени продукти се превърнаха от извънредна мярка в дежурен инструмент за управление на кризи. Макар и представени като грижа за българския пациент, тези административни актове често прикриват дълбоки дефицити в нормативната уредба и функционирането на пазара.
1. Нормативната уредба: Коренът на дефицита
Основният въпрос е дали липсата на лекарства е плод на спекула или е следствие от неадекватна регулация. България прилага строг механизъм на външно референтно ценообразуване – цените у нас са обвързани с най-ниските цени в 10 други държави членки на ЕС.
Парадоксът на ниската цена: Когато държавата изкуствено поддържа най-ниските цени в ЕС, тя автоматично прави страната ни неатрактивна за производителите (които изтеглят продукти поради липса на икономическа логика) и същевременно свръхатрактивна за паралелния износ (тъй като маржът при препродажба в страни като Германия или Франция е огромен).
СЕСПА като „счупен“ инструмент: Специализираната система за проследяване и анализ (СЕСПА) често е обект на критики заради неточност на данните и алгоритмите. Когато една забрана се базира на некоректни данни за наличностите, тя не решава дефицита, а просто блокира легалния бизнес.
2. Противоречие с принципите на ЕС
Свободното движение на стоки (чл. 34-36 от ДФЕС) е фундаментален стълб на Европейския съюз. Всяко ограничение на износа се счита за „мярка с равностоен на количествено ограничение ефект“.
Тестът за пропорционалност: Съдът на ЕС допуска такива забрани само ако те са необходими, подходящи и пропорционални за постигане на целта (защита на здравето).
Правна уязвимост: Ако държавата не може да докаже с неоспорими данни, че липсата на дадено лекарство застрашава живота на гражданите и че няма друг, по-малко рестриктивен начин (напр. чрез стимули за внос или промяна в ценообразуването), заповедта става лесно атакуема в съда. Честите и масови забрани рискуват да бъдат тълкувани като неоправдана протекционистка мярка.
3. Негативни ефекти върху пазара
Вместо да стабилизира пазара, перманентната забрана на износа може да го дестабилизира допълнително:
Напускане на пазара: Принудителното задържане на стока на цени, които не покриват разходите на дистрибуторите или производителите, води до окончателно изтегляне на продукти.
Намаляване на конкуренцията: Рестрикциите плашат потенциални нови участници на пазара, което в дългосрочен план води до монополни или олигополни позиции за определени препарати.
Административен произвол: Субективният фактор при определяне на списъците със забранени лекарства създава корупционен риск и несигурност в бизнеса.
4. Трайно решение или „кръпка“?
Заповедта за забрана на износа е палиативно средство. Тя лекува симптома (липсата в аптечната мрежа), но не и болестта (икономическите причини за тази липсва).
Рискове от „трайното“ прилагане на забрани:
Поява на дефицити по други линии: Ако един дистрибутор бъде финансово притиснат от забраната за износ на печеливш продукт, той може да ограничи доставките на други, по-малко печеливши, но жизненоважни лекарства.
„Сив“ пазар: Колкото по-строги са административните прегради, толкова по-силен е стимулът за заобикалянето им чрез нелегални канали, където липсва всякакъв контрол върху качеството и съхранението на медикаментите.
Заключение
За да се осигури лекарствената безопасност на България, е необходима радикална промяна в модела, а не просто забранителни списъци. Това включва:
Ревизия на правилата за ценообразуване и надценки.
Реални стимули за паралелен внос (а не само ограничения за износ).
Пълна прозрачност на СЕСПА и отворени данни, които да позволят на гражданския сектор и професионалните организации да осъществяват контрол.
Докато държавата разчита само на административната тояга, българският пациент ще остане заложник между икономическата логика на пазара и немощта на регулатора.